/ автор : Дончо Цончев /

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката “малък коментар” – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно –

на тях оставяме света.

Този път въпросът е: “Какво е селянин?”

Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.

Момченце: Те са, които отиват в затвора.

Те са глупави, мръсни –

продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така:

Те не ядат нищо, защото нямат пари.

Жена ми ме поглежда,

тя отлично знае как чувам всичко това.

Аз пък поглеждам към масата.

Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук.

Мисля си откъде иде всичко това.

Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята,

с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: “Жетва е сега, пейте робини.”

С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача.

Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края –

режат лицето ми и потта силно люти.

Порасъл съм под една картина у дома, наречена “Градушка”. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира “Градушка” на Яворов.

Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно “На нивата”. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.

Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде.

И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха,

че селянинът е нещо отвратително.

Ами от родителите им – откъде другаде?

Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.

Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.

Всъщност на паразита за какво му е корен?

Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.

Просто зяпам как гори камината и размишлявам.

Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват,

докато ни ги докарат у дома.

И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна,

а не в Москва и Париж.

Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави,

след като беше носител на Нобелов приз

и вече имаше пари за три живота?

Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?

Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.

Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.