Довечера ще играем бридж в ново помещение за нашия клуб, но аз се сетих  за онази Коледа на село преди 40-50 години. Чичо ми обичаше да си идва от София на 24 декември. Братовчедите ми все още не бяха във ваканция. Баба ми му казваше „Миленчо, нали знаеш мама, че ние празнуваме Коледата през януари”. А той неизменно отвръщаше „Вече все повече млади хора искат Коледа да се празнува през декември. Така е в повечето страни по света, така ще стане и у нас.” Ние малките не искахме това да става. Ние искахме през януари и считахме, че никой не може да ни отнеме нашата Коледа.

         А тя беше голямата атракция. Ваканцията беше в разгара си (защо ли повечето ученици си я искат?). Селото беше пълно с десетки деца, учещи и живеещи в градовете. Няколкото дни активни ски по съседните заснежени склонове, предимно спускания и скокове, предвещаваха затишие. Бабите подготвяха нощвите за замесване на фантастичните питки, кравайчета и курабийки. Дядовците преглеждаха в мазите запасите със сушените сливи, кайсии, джанки, ябълки и круши. Татковците поглеждаха с нетърпение под навесите където се сушеха чушките, суджуците, бабето и сланината. Майките вечер доплитаха топлите вълнени пуловери, чорапи и ръкавици.

         Идваше „Бразаята”.

         За нея се говореше от първите дни на годината. Знаехме от предходните години,че тя се „излюпва” към два часа следобед на шести януари. Къде обаче се излюпва, никой не знаеше. Всички се питахме един друг, защото не искахме да изпуснем шоуто от началото. Случваше се да чакаме до някоя къща, а „Бразаята” да тръгне от къща в другия край на селото. Беше разочароващо. Бързо се стремяхме да я настигнем.

         „Бразаята” се състоеше от пет действащи лица – артистите в основните роли. Понякога се чуваше, че има и помощници – „котаци”, но основните бяха петима.

Номер едно беше „Арапина”. Беше маскиран по следния начин - на главата с висок червен цилиндър с жълт падащ пискюл, черна маска с рога, черна вълнена куртка с жълто-червени лампази и пагони, черен вълнен клин, един колан едри звънци (чинари) на кръста, дебели черни вълнени чорапи в гумени цървули – предпочитани пред „кубинките” поради лекотата и практичността за бягане и хлъзгане в снега. Тоз „Арапин”, маскиран така за да всява страх у всяко дете, беше въоръжен. Сабята му (червена дървена) беше дълга над метър и широка 8-10 сантиметра. С тази „дамаскиня” налагаше здраво къде каквото свари. Ако на някой му се удадеше да задържи ръката със сабята, в другата имаше стара малка повредена пушка. С нея също налагаше здраво. Когато разстоянията бяха по-големи, гонитбата безмислена той се заканваше някому, прецелвайки се в него с пушката. Ролята на „Арапина” играеше чичо Митко „Кравая”. Доста бърз в бягането и здрав в налагането.

Номер две беше „Мошула”. За мен сърцето на „Бразаята”. Честта да изпълнява тази роля имаше дядо Илия „Джигърта”. На главата с впит дебел кожен калпак и светла маска предимно бледожълта. Облечен с къс кожух с ръкави, но обърнат наопаки с късоподстриганата вълна навън. На колана неизменния ред звънци. Неговите звъняха различно от тези на „Арапина” и винаги знаеш кой те гони. Виждал съм мъже да бягат, жени да крещят  и деца да плачат само при подскачане на място от тези двамата. Така бяха страшни. Неизменния клин и обутите вълнени чорапи и гумени галоши довършваха костюма. Екипировката на „Мошула” беше допънена от „топуз”. Топуза представляваше около двуметрова сопа с диаметър 2-3 сантиментра. Половината от нея беше облечена допълнително със сноп от обикновена метла. Така дебелината нарастваше на 6-7 сантиметра в диаметър. Начина на използване на топуза удивително ми наподобява играта и ударите със стик на хокеистите.

Номер три „Жената”. Тя създавше интригата. Който искаше да го отнесе, обикновено закачаше или отвличаше „Жената” (може пък и да се ожени за нея?). Тогава идваха ония двамата или поне единия да я оттърват от натрапника. Мелето си заслужава.  С женска маска и кърпа за глава в бледо керемидени цветове, зеленикава рокля върху дочен костюм и неизменните гумени цървули е облечена „Жената”. Без звънци. Една празна торбичка е преметната през рамо. В нея уж е преждата. Оборудването включва къса около 70 см пръчка, доста здрава –диаметър около два сантиментра с която се преде изкусно по гърбовете, задните части и краката (много боли) на натрапниците.  Изключително пъргава, много бърза и тиха, обикновено „Жената” беше най-опасния враг за нас. Ролята се изпълняваше от чичо Божин „Бизика”. Гонил ме е в снега по керемидите на покрива изкрай докрай на къщата.

Номер четири „Клюмицата”. Заметната през главата до колене с наметало от леки стари вълнени одеяла. Наметалото е с отвор на дървен обръч с диаметър 15 сантиметра. Той служи за виждане, а през него се вкарват благините (предимно пари, но и кравайчета, суджуци, пастъми, вафли, пасти и т.н.) Под наметалото са кръстосани през рамо две торбички невидими от самото наметало. Целта им е да се пълнят. Обикновено „котаците” отнасят пълните торбички в хралупата, откъдето се е излюпила „Бразаята”, като ги заменят с празни. Резервна торбичка има и при „Жената”. „Клюмицата” е за игра с най- малките. Един червен дървен клюн е зашит на наметалото, малко над отвора. Долната половина на клюна е подвижна и на нея е закачено малко звънче. Когато се дръпне връвта изпод наметалото, долната половина на клюна се удря в горната и звънчето звъни безобидно. Ролята на „Клюмицата” обикновено се изпълняваше от бай Сандьо „Обущаря”.

Номер пет „Музиканта”. Класиката в ролята е дядо Петър „Дековеца”. Малко тромпетче, бяла риза, официален костюм и палто ако е студено. А обикновено беше. По-късно музиканти бяха чичо Лидо с флигорната и Крум Панкин с баритона. Без музика няма „Бразая”.

И така на шести януари в ранния следобед Петър „Дековеца” надуваше тромпета от някоя къща и ние всички хуквахме натам. Оборудвани естествено с вълнени пуловери, вълнени ръкавици и чорапи. Добре обути, за да се тича и с повече или по-малко стотинки в джобовете, та ако някой от „Бразаята” ни сгащи, да може да се откупим и да минем с по-малко пердах. След „Дековеца” вървеше „Клюмицата”, щтакаше с клюнчето и звънеше със звънчето. Трета беше „Жената”, пазена от двамата гагаузи – тежката артилерия „Мошула” и „Арапина”. Звънците им още не се чуваха, можеха да потракнат лекичко като на младо агънце. Те ни оглеждаха нас и ние тях. Бразаята тръгваше от къща на къща под соло-изпълнението на тромпет, а ние я следвахме респектирано от разстояние.

Хората обичаха „Бразаята” да им гостува. Те се поготвяха и я очакваха. Стопаните грееха вино или по-често ракия, печаха месо във фурните (предимно на седми януари). Обикновено сигналът, че „Бразаята” е добре дошла беше оставената отворена входна порта на двора. Стигайки пред къщата, от шума на звънците бе достатъчно да се покаже някой, който незабавно с 2-3 удара е подканен да изкара всички навън. Често малките деца с майките са се заключили някъде от страх. Като излязат повечето хора от дома, „Дековеца” надува тромпета и „Бразаята” започва да играе. Хорото е примитивно, но не се пропуска да се налага някой от домакините, случайно озовал се в съседство. В един момент музиката провлачва, „Клюмицата” пада на земята и „умира”. Тук идва на помощ сабята на „Арапина” с която се одира кожата на „Клюмицата”. От това парче – панталон за стопанина, от другото блуза за стопанката, не са пропуснати децата, нивите, животните. Пожеланията са гарнирани и потвърдени от „топуза” и „дамаскинята”. Без ударите им може да не се сбъднат. Проблема е, че самите пожелания стават все по-сериозни, докато не се появят няколко банкноти на одраното място на горката „Клюмица”. Което от друга страна изключително много помага за възстановяването ъ. Ние наблюдаваме от подходящо растояние и не винаги чуваме всичко. Намали ли се дистанцията „Бразаята” взима мерки за корекция. Много често домакините канят главните действащи лица да влязат в къщи. Там могат да хапнат нещо набързо, да пийнат по чашка. Според преценката им те влизат, свалят маските и остават за малко. За нас навън има десетминутно спокойствие. Никой не бие без маска! Но продължителните гостувания на „Бразаята” са по-често изключение отколкото правило. Чакат ги по другите къщи, график трябва да се изпълнява, не са изморени или все още не са гладни. При тръгване сякаш за да повиши бдителността ни „Дековеца” отново надува тромпета. И така от къща на къща. Използваме момента да нарушим дистанцията, да се закачим с някой, знаейки, че а ни докопат, а сме го отнесли яко. Тези набези са съпътстващата част в турнето на „Бразаята” по селските къщи. Някъде привечер маршрута клони към центъра – автобусната спирка и хоремака, две места за легенди.

Легенда 1. На спирката пристигнал автобус по линията между общински и окръжния център. Шофьорът, пленен от маскировките, пропуснал да затвори вратата и в автобуса нахлул „Мошула”. Под ръка била госпожа от окръжния център, която почнал да налага, а тя да вряка и кряка. „Дай му пари да спре” - посъветвал я досетлив пътник от селото. Госпожата моментално посегнала към пормонето, в резултат на което и топуза замръзнал на място. Вади госпожата синя десетачка с лика на Георги Димитров. „Мошула” прибира и понечва да слиза от автобуса. „Чакайте господине, няма ли да ми върнете ресто?” пита госпожата. „О-о ресто ли? Ето ви едно ресто!” разиграл се топуза. „От мен да знаете - „Бразая” ресто не връща!”.

Легенда 2. Хоремака. Специална организация. Добре, че стъклата са големи та да виждаме отвън. Всички маси са подрени до стените, като столовете за сядане са допрени с гръб до стените. В средата е празно. Там е „дансинга”. Без музика. Първата работа в хоремака са питиета за „Дековеца” и „Клюмицата”. Те вече не участват. Седнали са близко до бара на малко питие. Закачлииите искат да излъжат „Жената” на вън. Тогава „Арапина” и „Мошула” ще са ангжирани с охраната и освобождаването. Ама по принцип с охраната на „Жената” е зает „Арапина” той е по-бърз, подвижен, силен, страшен и тича много, а „Мошула” е силен в организацията и разпределението. Няколко пъти я крадат тази „Жена” на входа на хоремака. Двама-трима я отвеждат по-далече, целта е да са затруднени при влизането, да тичат, да ги догонват настрани. Влезнат ли вътре, те са в силата си. Трябва да си с дебела шуба, да се натискаш здраво на стола, за да не боли. Иначе стъпиш ли на „дансинга” може да те отърве само заместник. Всичко приключва на бара с поръчката и плащане. Няколко часовите борби в хоремака завъшват с подходяща вечеря при гостуване в живеещ наблизо специален домакин.

Утре в осем „Дековеца” пак е надул тромпета от хралупата. Ние отново сме екипирани и подготвени на респектиращото разстояние. Маршрута е друг, само началото, края му и целите  са същите. Време е за скари, мръвки, греяни ракии, тежки и леки вина. В раннния следобед всичко е приключило. Почваме да броим дните до края на ваканцията планирайки още малко ски, а децата от градовете започват да стягат багажите за пътуване. Дали ще дойдат през априлската ваканция - не е ясно, по вероятно е през лятната – тя е голяма, но за следващата Коледа е абсолютно сигурно – зимната ваканция сме на „Бразая”.

Днес от позицията на времето тази нашата Коледа се изгуби. Изгуби се, вече стават 15-20 години, но никой не ни я отне.

                                                                       Хидроинженер